Пиши ни

Под повърхността на председателството

От Нова година сме свидетели на нова турска политика към Европа – по две направления: опит за сближаване на Турция с ЕС и дипломатически усилия за европейско продължение на „Турски поток“.

В светлината на приближаващите през 2019 г. избори Ердоган знае, че опозицията и съпротивата срещу него се консолидира предимно на „прозападна“ основа и не желае да ѝ остави тази ниша.
Така може да бъде разбран и турският натиск за среща ЕС–Турция по време на българското европредседателство.

И докато Западна Европа изглежда склонна да подкрепи началото на нови преговори, то Източна (към която трябва да причислим и Австрия) е силно скептична.

Германия отново поема поста


Германия отново поема инициативата в ЕС. Независимо от перипетиите по съставяне на кабинет, канцлерът Меркел вече излиза на преден план в европейския дебат.

Макрон също укрепва като публичен образ, след първоначалното колебливо представяне. Така всичко отново опира до „моторите“ на европейския проект, Германия и Франция. Посещението на Меркел при френския президент Макрон трябваше символно да укрепи френско-германското единство.
Същевременно обаче амбициозните планове на Макрон за европейски реформи все така се сблъскват с германската предпазливост.

А със скорошното решение на Франция да увеличи военния си бюджет, така че да създаде потенциал за намеса „навсякъде“ по света, Париж прави заявка за лидерство именно в онази сфера, в която Германия след Втората световна война няма право да се конкурира – военната. Излиза, че Военната самостоятелност на Европа е единствената по-нова инициатива, с която Германия се ангажира, но точно по нея Франция настоява да води.

От гледна точка на европейското „ядро“ Франция и Германия имат интерес от споделена отговорност и споделена инициатива. Преди това да стане факт обаче, разминаванията по въпроса за лидерството трябва да бъдат преодолени. Докато Макрон създава впечатлението, че се подготвя за „пост-Меркелова“ Европа, то Меркел залага на бавните стъпки и се самолегитимира чрез „стабилността“.

Истанбулската конвенция като нетрадиционна социална роля за ГЕРБ и тактически успех за Патриотите
Истанбулската конвенция създава опасност от разделения в средите на ГЕРБ. Активните изяви на депутата Георги Марков против решенията на собствената му парламентарна група не са единственият пример. Макар и по-дискретно, и в други среди на ГЕРБ (особено във формиращия се консервативен лагер около Института за дясна политика) прозвучаха несъгласия с ратификацията. Много по-отчетливо интелектуалци, журналисти и академични фигури, често заставащи зад Борисов и политиката му, поведоха медийна съпротива срещу конвенцията.

Истанбулската конвенция всъщност беше „топка“ за Патриотите. Задачата им е паралелно на това поведение да не допуснат разклащане на самото правителство. В този смисъл както вотът на недоверие (принципно сплотяващ мнозинствата), така и отстъпването на заден план в споровете за конвенцията имаха положителен ефект за тях. Това е тактически успех.

Върви и тактическо пренареждане вътре при самите Патриоти – Волен Сидеров се активизира и като че ли започва да заема „междинна“ позиция между „лоялния“ Каракачанов и „дисидента“ Симеонов.

БСП: рискове и ползи

Край вота на недоверие БСП допусна собствените й парламентарни действия да бъдат засенчени от друга, лансирана пак от самата партия инициатива – референдум за Истанбулската конвенция.

За сметката на това обаче с конвенцията БСП за първи път от много време подхвана въпрос, по който позицията й се ползва с много широка подкрепа не само сред общественото мнение, но и на различни организации. Разбирателството между партията и Българска Православна Църква (БПЦ) само по себе си е впечатляваща последица.

Рискове от това поведение обаче има: над партията отново надвисва опасността да бъде разпозната като „антиевропейска“. Тъкмо подобни подозрения попречиха и на победата на БСП през 2017 г. Това би могло и съществено да минира шансовете да привлече гласоподаватели именно за европейските избори през 2019 г.  Дори тези избори да не се приемат за важни, социалнопсихологическият капитал, загубен от нов изборен неуспех, би бил сериозна щета.

На пленума по конвенцията Станишев за първи път обедини зад своята теза вътрешнопартийната опозиция. Но пък крайното решение (да не говорим за потенциален референдум) твърде драстично подкопава шансовете на самия Станишев за преизбиране начело на ПЕС.

ДПС – отново в любимата балансьорска позиция

ДПС си позволява сигнали и в двете посоки – и към ГЕРБ (изявлението на Йордан Цонев, че партията му няма почти никакви допирни точки с разбиранията на БСП), и към БСП (линията на лидера Мустафа Карадайъ, според която ДПС е опозиция заедно с БСП и я подкрепя в искането на оставка на правителството).

Балансьорството на ДПС има и един много добър, макар и не толкова публично забелязан пример. Партията заяви, че ще изрази позиция по Истанбулската конвенция едва при нейното обсъждане в НС. И при съществуващото разпределение на силите (ГЕРБ срещу БСП и ОП) именно ДПС ще е формацията, която би наклонила везните в полза на едното или другото решение.

Безпрецедентна от изборите насам активизация на либералите

Традиционната десница съумя да мобилизира защита на истанбулската конвенция сред доста широка и разностранна интелектуална общност. Екопротестите за Пирин, обвиненията срещу програмния директор Емил Кошлуков и др. допълват широкия либерален фронт срещу ГЕРБ.

Либералната мобилизация от началото на годината върви практически изцяло по „гражданска“, а не по „партийна“ линия, водеща роля играят интелектуалци и хора от неправителствения сектор, а не политиците.

Личи необичайната решителност на Борисов – за разлика от обикновено – засега да не отстъпва цялостно пред исканията на природозащитните протести, навярно поради големите интереси.

Угасвана и звездата на бившия президент Росен Плевнелиев като потенциален бъдещ лидер на дясното – след прекалено категорично изразената от него подкрепа за каузата за строителството в Банско.

Нова (анти)елитна ферментация

Протичат процеси на политическа „ферментация“ в среди, обикновено наричани „популистки“. След известен застой Слави Трифонов напомня за себе си с инициативата „кастинг за политици“, която несъмнено ще привлече обществено внимание.

Любопитното е, че в своето шоу той покани собственика на разследващия (продесен и анти-ГЕРБ) сайт „Биволъ“ Асен Йорданов, а в официална позиция се обяви против Кошлуков и имаше патос срещу Делян Пеевски.

Патриотичните, социални и антисистемни послания на Слави явно хвърлят мост както към разочарованите десни, така и към избирателите, които иначе доста вероятно биха се ориентирали към БСП.

С други думи, евентуално политическо включване на Слави може да се окаже и шанс за ГЕРБ. Защото ще попречи на БСП да монополизира протестните настроения, а ще вземе и гласове от другата опозиция на ГЕРБ – градската десница.

Слави обаче влиза и в ниша на хора, които иначе биха се ориентирали и към ГЕРБ и към ОП. Накратко: всички може да започнат да се притесняват.

„Маслиновата клонка“, обяснена кратко


Операцията на турската армия към Африн е съгласувана с Москва, докато Вашингтон е само информиран преди да започне. Така САЩ се оказват пред неприятна дилема: Турция е член на НАТО и основен фактор в региона, а от друга страна, имаше ясни индикации, че САЩ инвестираха в сирийски Кюрдистан.

Въпреки цялата ангажираност с кюрдската кауза Вашингтон нямаше време и възможност да се колебае и Държавният департамент отправи примирително послание, но фактически в полза на турската „Маслинова клонка”.

Русия настоява за запазване на териториалната цялост на Сирия и това я сближава с Турция и Иран. В геополитически план Русия печели двойно: утвърждава се взаимодействието с Турция; срива се планът за проамерикански сирийски Кюрдистан. Трудно може да бъде упрекната, че „предава” кюрдите, просто защото нищо не им е обещавала (за разлика от САЩ).

За Ердоган акцията означава не само регионално външнополитическо утвърждаване, но и вътрешна консолидация. Политическата опозиция го подкрепя по този въпрос. А вселенският патриарх Вартоломей благослови турските войници. С такъв „гръб” Ердоган обяви, че операцията няма да се ограничи с Африн и ще продължи по-нататък. САЩ обаче обявиха, че няма да изтеглят своите военнослужещи от Манбидж.

Военният превес на Турция е очевиден и ако Африн все още не е превзет, вероятно проблемът е не толкова военен, колкото хуманитарен. Граждански жертви несъмнено ще активизират кюрдската диаспора в Европа и ще повлияят на европейското обществено мнение, което и без това, меко казано, не симпатизира на Ердоган.

А турският президент, колкото повече обтяга отношенията си със САЩ, толкова повече започва да държи на добри отношения с Европа. Защото пълна изолация от Запада би означавало да попадне в почти безалтернативна зависимост от Москва.

След падане на Африн ще възникнат два въпроса, на които няма предварителен отговор. Ще продължи ли наистина турското настъпление към Манбидж? Ще започнат ли кюрдите „народна война”, както вече предупреждават? За тази цел обаче те трябва да преминат през територии, които се контролират от Дамаск.

Оттук трети въпрос: ще се стигне ли до компромис между кюрдите и Дамаск. Американското „предателство” към кюрдите създава предпоставки за сближаване на кюрдите и Дамаск.

0 Коментара

Вашия Коментар

CAPTCHA